http://lastloveblog.blogspot.com/

Клиничната картина на психозите наподобява много от духовните преживявания описани от светци, пророци, монаси и др. – халюцинации, обсебвания, смърт на егото (ego death), дереализация, въпреки това се забелязва видима разлика между духовният учител и псевдопророка, който става жертва на патологичната си продукция. Това ни отвежда до въпроса къде се намира границата между нормата и патологията, кога едно поведение се превръща в патологично и кога в признак за духовен растеж. За да дадем задоволителен отговор на този въпрос, трябва да направим сравнителен анализ между поведенята в норма и  патология.

Психопатологията определя като не-нормално поведение,  поведение което пречи на личността да изпълнява своите задължения – житейски, битови, социални. Когато в едно или друго отношение човек загуби способността си за продуктивност и социално вграждане това най-често представлява признак за наличието на явна или скрита патология. Психотика например  е скъсал всякаква връзка с действителността и е създал една илюзорна реалност, която отговаря на неговите потребности, обективната действителност за него не съществува, за това и той не може да се впише в нея. Термина психотик в случая се отнася до хората страдащи от  психози – шизофрения, налудно разстройство, маниакално – депресивна психоза, а не за психопатните личности широко известни на масовата публика от най-различни филми и сериали. И така, когато някой загуби способността си да изпълнява ежедневните си задължения без наличието на обективни причини, това обикновено е признак за някакво душевно разстройство. Същевременно социалната изолация може да бъде разглеждана като опит за достигане до по-висши нива на съществуване и духовен растеж. Аскетизма е един от най-разпространените начини за духовно извисяване характерен за почти всички религии и духовни учения по света. Разликата между болният и просветеният в случая се състои в значенията, които влагат единия и другия. Болният се отегля  от социума и затваря в себе си в отчаян опит за бягство от действителността. Външният свят за него е едно враждебно място изпълнено с опасности, които дебнат зад всеки ъгъл.  За разлика от него „просветления“ запазва връзката си с действителността, а изолацията в случая е стремеж към самоусъвършенстване. Отшелничеството предполага наличието на една по-висша истина кореняща се в дълбините на човешката душа, а отеглянето представлява опит да бъде намерена изгубената връзка с „божественото в нас“.  Доста иронично първият (психотика) е осъден на остракизъм, докато втория помага на хора изпаднали в безиходни ситуации. Свещеника, имама, равина са давали напътствия в продължение на векове и услугите им могат да бъдат сравнени със съвременната психотерапия. Учителят по природа е човек преминал през доста житейски трудности, които са му помогнали да разбере характера на човешката душа и всички нейни терзания. Не напразно част от обучението в психотерапия включва преминаването през лична терапия, която има за цел справянето с личните проблеми и по-доброто разбиране на човешката психика. И в двата случая (на психоза и просветление), ролята на  отключващ фактор играе някаква травма. За търсещият просветление травмата играе ролята на катализатор и освобождава огромно количество психична енергия, разчиствайки пътя за неговият потенциал, докато за болния това представлява възможност за бягство от болезнената реалност. В случая всичко би могло да  бъде  сведено до избора между действителността и бягството от нея. Депресията за един може да представлява живото-променящо събитие водещо до коренна промяна (стига да бъде преодоляна), а за друг просто един неуспешен опит за бягство.

При тежките патологии е  нарушена една от основните способности характерни единствено за човека – способността за придаване на смисъл. При депресията тази способност отсъства напълно, докато при налудното разстройство тя е нарушена. Каквито и аргументи да бъдат изложени, депресираният индивид ще ги отхвърли с лека ръка излагайки контрааргументи, като например „ Какъв е смисълът да живея след като един ден всички ще умрем” или „Животът ми е безсмислен  и лишен от значение”. От гледна точка на будизма в този случай има немалка доза истина. Животът е просто една илюзия и страданието на човек се корени в привързаността му към тази илюзия. Колкото повече се вкопчва в фалшивата си представа за света, толкова повече нараства неговото страдание. Търсенето на депресивният е обречено от самото начало, той никога няма да успее да открие смисъла и значението на живота,  защото универсален смисъл не съществува. Негова задача е да се примири с липсата на значение или да се научи отново да придава смисъл. Опитът му за бягство към едно състояние на несъществуване  е просто един неуспешен начин за справяне с реалността. Единствено  чрез приемането на една активна позиция в живота той ще успее да преодолее чувството си на самота, немощ и безсилие, намирайки обратно пътя към света.

Параноика от друга страна има напълно нарушена способност за придаване на смисъл. В отчаян опит да намери значение той проектира своите комплекси в света, създавайки по този начин една налудна система, която отговаря на незадоволените му потребности. Чувството за малоценност се превръща в мегаломания, липсата на любов в налудност за отношение, изтласканата сексуалност в еротомания. Реалността за параноика е прекалено ужасяваща, за това и той си създава една нова по-приятна действителност в  която той се превръща в център на внимание. По ирония на съдбата психотика има най-реален поглед върху действителността, което най-ясно се вижда в загубената му способност за произвеждане на символи. Той разбира всичко буквално и говори буквално, с реч бедна на метафори. Например за психотика метафората „човек с каменно сърце” ще бъде разбрана буквално като някой, който притежава сърце от камък. Това създава въпроса кой всъщност е по-норамален в случая – психотика, който живее изцяло и единствено в сферата на реализма или човека, който за да опише действителността често прибягва до използването на символи.

Описаните по-горе примери ни дават представа за една от най-уникалните човешки способности и за това как нарушаването й води до  дълбок психически срив и откъсване от реалността. Произхода й е свързан с един доста интересен факт. В цялото животинско царство единственото същество, което осъзнава собственото си съществуване е човека. Със себеосъзнаването започва и вечното търсене на смисъл, което е тласкало развитието на научната мисъл, философията и религията в продължение на стотици години. От тук и цялата трагедия около смисъла на съществуването ни и опита на различните религиозни учения да дадат отговор . Обективно погледнато човешкото съществуване е лишено от какъвто и да е било смисъл и по същество не се различава от това на животните –  в крайна сметка живота на повечето хора се върти чисто и просто около едното задоволяване на физиологичните потребности. От друга страна подобен възглед е прекалено ограничен и не отчита чисто човешки качества като любов, състрадание и прошка.  Животинското царство не толерира подобни качества защото те са проява на слабост, те са характерни единствено за човека и същевременно са лишени от какъвто и да е било смисъл. Тези качества са израз на т.нар. мета потребности и стремеж към самоактуализация. Всеки друг човешки акт е опит за задоволяване на някаква потребност, стремеж към постигането на някаква цел. Самоактуализацията е лишена от какъвто и да е било смисъл и е непосредствен израз на човешката личност. Смисъла на човешкото съществуване се състои в самото съществуване и експресията на личността, в същността си то е лишено от какъвто и да е било смисъл  и всеки опит такъв да бъде намерен по рационален път е обречен на провал, защото в „живеенето” няма нищо рационално. Най-тежките патологии са израз на проваленият стремеж да бъде открит рационален и универсален смисъл на живота.В крайна сметка вечната човешка дилема е не Да бъдеш или Да не бъдеш, а Да живееш или Да избягаш.

Автор: Димитър Неделчев

http://psychoplex.wordpress.co.....%BD%D0%B8/

"Днес татко ме гушна и радостно рече:
В корема на мама живее човече.
Дали е момченце или пък момиче?
Дали ще е братче или пък сестриче?
То колкото житено зрънце е само,
но спи и расте под сърцето на мама.
И сигурно много прилича на тебе,
когато си бил във корема й бебе.
Туй, че нашето бебе пораства, е ясно.
Ами как се побира? Не му ли е тясно?
Не, не се тревожи! – Мама права застава. -
Виж, коремът ми също расте, наедрява.
Все едно е хралупка – тъмна, топла и мека,
все едно е къщурка – и просторна, и лека…
Ден след ден се заобля, ден след ден се издува -
има място за бебчо дори да лудува!
Вече в кухнята често заседява се мама.
Ние с татко се смеем, че похапва за двама -
два банана изяжда, две филийки препича
И след малко от глад към хладилника тича!
Ала то е, защото се храни със нея
бебчо, дето в корема й кротко живее.
Как, ще питате вие, като няма устичка?
Ще ви кажа – през някаква тайна тръбичка.
Понякога мама бледа лежи.
Навярно коремът й доста тежи.
Тогава съм мил – безшумно се движа
и заедно с татко за нея се грижа.
Когато заспи, стихват стъпки и песни -
съня й не бива никой да стресне!
Влакчето даже мирува, кротува,
защото и бебето също сънува.
Колко много коремът на мама порасна!
Всяка рокля предишна сега й е тясна.
Вътре бебето шава, премята се, рита
и почуква с юмруче… За мене ли пита?
Знам, не вижда оттам непознатия батко,
но познава гласа ми и този на татко,
затова му разказваме как си мечтаем
скоро заедно с него у дома да играем.
С нетърпение питам: Защо ли се бави?
И кога ще излезе? Да не би да забрави?
Още малко остана – моят татко отвръща. -
Ще ухае на бебе после цялата къща!
Най-накрая е тук! Вече имам сестриче!
Вижте, то се усмихва! Вижте, то ни обича!
Ох, как искам по-бързо да стане голямо!
Не расте ли и братче в корема ти, мамо?"

Прекрасно стихотворение. Хиляди благодарности на автора:

Знаеш ли, бабо, аз дори помня всичко, абсолютно всичко, което съм му разказвала; на какво се смеехме, как се приготвях за всяка среща; с какво бях облечена, за да му се харесам. Това любов ли е, бабче?
- Не, внучке. Любовта е, когато помниш с какво е бил облечен той на срещите. А ако помниш себе си, това е влюбеност. Прибери си куклите в скрина, момиче…

~ . ~ . ~

- Бабче, кажи ми кога настъпва моментът за раздяла? Може би е по-добре да си тръгваш веднага след първата нощ, докато още няма неоправдани надежди, без да дочакваш изясняването на отношенията, оставайки в паметта си само смътен приятен спомен? Или след много, много нощи, когато всичко лека-полека изчезва само, неизвестно къде и защо; спокойна “екологична” раздяла, без болката на нещо разкъсващо, без рев и викове?
- Тук всичко е много просто, дете. Трябва да си тръгваш не след някакво определено количество нощи, а след първото утро, когато не ти се иска да станеш по-рано и да му приготвиш закуска. Свари му тогава кафе, целуни го за сбогом и затвори вратата…

~ . ~ . ~

- Бабче, и досега го сънувам…
- Дъще, спомни си ланския сняг?
- Какво общо има тука миналогодишния сняг? Аз исках да ме посъветваш, а не да говорим за времето.
- Ами че съвета вече ти го дадох. Ако още те боли, ако още не е забравено докрай, ако вътре още трепва, кажи си сама наум: “Лански сняг…” И се отнасяй към всичко, което е било с вас, точно по същия начин. Не е възможно да се запази снежинката през лятото, внучке, идва и нейното време да се разтопи. И макар че сега ти е трудно да повярваш, но задължително ще падне нов сняг. Просто се довери на времето и го дочакай, свеж, чист, първи сняг. А ако още тъгуваш по това, което е отминало, повтаряй си наум: “лански сняг е, лански, лански…”

~ . ~ . ~

- Бабче, аз ще се боря за любовта си. Няма просто така да им го дам. Няма да отпусна ръце, няма да се предам без бой!
- Момичето ми, знаеш ли онази любима игра от училищните празненства, когато трябва да се бяга около столовете, които са с един по-малко от играчите; а когато кажат стоп и музиката спре, всеки се старае да успее и да заеме стола пръв? Е, ти нали играеш точно тази игра, когато се опитваш да се “бориш”. Защо да бягате двама или дори трима около един стол, да се опитваш да надхитриш съперничките си и да го заемеш първа, ставайки за смях на околните, да нервничиш и да се ядосваш? Огледай се наоколо – до стената има други незаети столове. Ти си вече голяма, зряла, време е да престанеш да играеш детски игри…

~ . ~ . ~

- Бабче, защо ме боли толкова? Аз ревнувам буквално от всяко женско име, което той произнася. Когато не вдига телефона, аз вече си представям, че той е с друга. Когато той ми разказва за някоя жена, аз веднага започвам да си мисля “има ли нещо?” Ревнувам го и от “бившите”, от приятелите му, от колегите в работата, от случайни срещи. Как да престана да се измъчвам, а, бабо?
- Дете, ревността е чувство измамно. Ти не ревнуваш, ти се страхуваш да не го изгубиш. Не се бой обаче, това е безсмислено. Защото ако няма повод за ревност, да се ревнува е глупаво, а когато вече има повод, е късно…

~ . ~ . ~

- Всички мъже са еднакви! Бабче, още щом ми каже “Здрасти” и аз вече знам как ще се държи той по-нататък, какви вицове ще ми разказва, как ще се усмихва, как ще ме докосва, как ще се сърди и ще си тръгва.
- Не си права, момичето ми. Всички мъже са различни. Просто ние харесваме мъже, които си приличат. Ти харесваш ли “скромни”, домошари? Тогава защо се оплакваш, че пак ти се е паднал досадник, който не иска да излиза от вкъщи? Ако си избираш мъж, който е душа на компанията, не се учудвай, че ще ти се наложи да го делиш с приятелите му, а доста често и с паралелни приятелки. Ако обичаш романтичните, бъди готова не само за свещи, стихове и шампанско, но и за периодични депресии и изчезвания, които той ще ти обяснява като творчески кризи. Избираш ли си мъж, зад чийто гръб да се чувстваш като зад “каменна стена”, не се учудвай, че не можеш да откриеш в тази стена врата за навън. Жените избират мъже, които си приличат, а после се учудват, че те всички са еднакви…

~ . ~ . ~

- Бабо, не знам как да му кажа, но да не му причиня болка. Той не е заслужил баналното “хайде да си останем приятели”. Той е добър, а на мен ми се налага да постъпя с него жестоко. Какво да правя, бабо, как да му кажа, че между нас всичко е свършено?
- Запомни, момичето ми: в последното изречение, което ти кажеш на мъжа при раздяла, той трябва да чуе не само неизбежната жестокост, но и благодарност за всичко хубаво, което сте имали с него. Нали когато той ще си спомня за теб, неизбежно ще си припомня и раздялата ви. И ако искаш очите му да се усмихват, когато си спомня за тебе, не изяснявай отношения на прощаване. Само едно му кажи: “Не се нуждая повече от твоето присъствие, за да те обичам”. И край, тръгни си…

~ . ~ . ~

- Бабче, не знам дали си струва да му разказвам всичко това. Като че ли нищо кой знае какво не се е случило, а ако той изведнъж научи? И сякаш нямам какво да си признавам, но не мога и да разказвам. И как мога да изисквам от него да бъде честен с мен, ако самата аз започвам да крия нещо и да не се доизказвам?
- Момичето ми, запомни три прости правила. Първото е: никога и при никакви обстоятелства не го лъжи. Второ: никога и при никакви обстоятелства не му изменяй. И третото: ако вече си го излъгала и изневерила, при никакви условия не му разказвай за това. Само помни, дете, колкото и да искаш, последното правило следва само след първите две…

~ . ~ . ~

- Бабче, не разбирам какво става: той изведнъж, без обяснения просто изчезна. Всичко вървеше добре, а после…Вече не го виждам, телефонът мълчи, и вече не се срещаме дори случайно. Може да се е случило нещо? Или все пак съм го обидила с нещо, може би си струва да му се позвъни и да се поговори, да се изясни, какво все пак става?
- Дъще, не си струва, повярвай ми. Нали и ти самата знаеш отговора, само че не искаш да си го признаеш. Той не звъни, защото не иска – много е просто. Запомни, дете, докато мъжът се интересува от жената, той няма да изчезне. Ще счупи телефона да звъни, ще обикаля около входа, ще организира случайни срещи. И никакви причини, дори най-жестоките, няма да станат причина той да не е до нея, ако той иска именно това. И ако ти не искаш да го караш в отговор на твоя въпрос “защо е изчезнал от живота ти”, да ти казва, че е бил много зает или е имал много работа, то по-добре не питай. И ако не си търсиш излишно повод да си причиниш болка като чуеш истината, по-добре не питай. Нали и така знаеш отговора…

http://jenskologia.com/2013/10.....e-na-baba/ ]]> Fri, 18 Oct 2013 22:45:09 +0000 http://www.temura.net/forum/forum-6/%d0%ba%d0%be%d0%b3%d0%b0%d1%82%d0%be-%d1%81%d0%b8-%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b5%d1%88%d0%b5%d1%87%d0%b5-%d0%bd%d0%b5-%d1%82%d0%b5-%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%b0%d0%bc/#p663 Развитие и възпитание на детето http://www.temura.net/forum/forum-6/%d0%ba%d0%be%d0%b3%d0%b0%d1%82%d0%be-%d1%81%d0%b8-%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b5%d1%88%d0%b5%d1%87%d0%b5-%d0%bd%d0%b5-%d1%82%d0%b5-%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%b0%d0%bc/#p663

"Децата наблюдават и правят това, което ти правиш, а не това, което казваш.

Когато мислеше, че не те гледам, видях, че закачи първата ми картина на хладилника и веднага поисках да нарисувам друга.

Когато мислеше, че не те гледам, видях как нахрани изгубено коте и научих, че е добре си мил с животните.

Когато мислеше, че не те гледам, видях как направи за мен любимата ми торта и научих, че малките неща могат да бъдат най-специалните неща в живота.

Когато мислеше, че не те гледам, чух как каза една молитва и разбрах, че някъде има Бог, с когото винаги мога да говоря и се научих да вярвам в Господ.

Когато мислеше, че не те гледам, видях как приготви храна и я занесе на приятел, който беше болен и научих, че ние всички трябва да помагаме, грижейки се един за друг.

Когато мислеше, че не те гледам, видях как отдели от времето и парите си, за да помогнеш на хора, които нямат нищо и научих, че тези които имат нещо трябва да дават на тези, които нямат.

Когато мислеше, че не те гледам, видях как се грижиш за нашата къща и всеки в нея и научих, че трябва да се грижим за това, което ни е дадено.

Когато мислеше, че не те гледам, видях как се справяш с отговорностите си, дори когато не се чувстваш добре и научих, че би трябвало да бъда отговорен когато порасна.

Когато мислеше, че не те гледам, видях сълзите в очите ти и научих, че понякога биваш наранен, но няма нищо страшно в това да поплачеш дори.

Когато мислеше, че не те гледам, видях как се безпокоиш и исках да бъда всичко онова, което бих могъл да съм.

Когато мислеше, че не те гледам, научих най-много от уроците на живота, които трябва да знам, за да бъда един добър и творчески човек, когато порасна.

Когато мислеше, че не те гледам, аз те погледнах и исках да ти кажа “Благодаря!” за всички онези неща, които видях, когато ти си мислеше, че не те гледам."

Ако децата получават несправедливи упреци, те се научават да презират.

Ако децата са заобиколени с враждебност, те се научават да се бият.

Ако децата растат в страх, те се научават да се тревожат.

Ако към децата изпитвате съжаление, те се научават да се самосъжаляват.

Ако към децата се отнасяте с присмех, те се научават да се срамуват.

Ако децата се измъчват от ревност, те научават какво е завист.

Ако децата живеят с чувство за срам, те се научават да се чувстват виновни.

Ако проявявате към децата толерантност, те се научават да бъдат търпеливи.

Ако вдъхвате на децата кураж, те се научават да бъдат уверени.

Ако децата получават похвала, те научават какво е благодарност.

Ако децата срещат одобрение, те се научават да харесват себе си.

Ако се отнасяте с децата с благосклонност, те се научават да търсят любовта в света.

Ако децата получават признание, те се научават да следват целите си.

Ако обграждате децата с разбиране, те се научават да бъдат щедри.

Ако децата живеят сред честност и почтеност, те научават какво е истина и справедливост.

Ако децата живеят в сигурност, те се научават да вярват в себе си и в хората.

Ако децата опознаят приятелството, те научават, че светът е хубаво място за живеене.

Ако децата живеят в спокойствие, те постигат хармонията на Духа.

Как живеят вашите деца?

Дороти Л. Нолт